Смелостта да мечтаеш
Мечтите са интересно нещо. Онези невероятни малки неща, които се зараждат в теб и растат. Растат и имат възможността да достигнат огромни размери и да разцъфнат или да изгният, но след това винаги да носят неприятното усещане за нещо пропиляно. Неосъществено. Загубено. Умряло.
Не знам кога започнахме да игнорираме мечтите си.
Не е било винаги така.
Гледам децата около мен с техните огромни замъци, славни професии, измислени приятели и се опитвам да си спомня кога беше последният път, когато наистина смело разгърнах въображението си, но свързано с мен и това, което ме вдъхновява, това, което ме оживява, това, което ме кара да мечтая.
Дори самата дума е прекрасна. Толкова е силна, звучна, в същото време мека и нежна.
Мечтите... Какво са те? Фарове в тъмнината, искрата в сърцето, двигателчето, което те кара да продължиш.
Да продължиш, но окрилен, силен, вярващ, уверен.
Помечтай още
Смелостта да...
...ВЯРВАШ
И с какво ги заменяме? С огризките на комерсиалния, забързан, сив, мръсен, безвкусен, еднотипен свят, който обществото е изградило, за да функционира. Да съществува то, не индивида в него.
Дали вярвам в утопията, че можем да следваме мечтите си в това общество, в този свят? Естествено, че вярвам.
Проблемът е, че някъде по пътя от онези прекрасни замъци, вълшебни пръчици и наметала-невидимки до момента, в който трябва да започнеш да се изграждаш професионално, повлечен от проекциите на родителите и учителите, които естествено искат най-доброто за теб, започваш да бъркаш онова, което иска сърцето, с онова, което ти казват хората.
Кой знае по-добре от теб самия какво искаш?
Да, ние всички знаем кои са нещата, които обществото приема за правилни - финансовата независимост, добрият социален живот, сигурност, обезпеченост. Да, знаем и кога един човек се смята за провален и бързаме да слагаме етикет, когато видим някой на улицата, който не отговаря на нашите критерии за облекло или държание. Но, дали това е начинът, по който трябва да възпитаваме децата, когато степента на депресивни състояния и самоубийства сред млади хора нараства застрашително?
Дали наистина знаем какво правим, пренебрегвайки мечтите си за сметка на чужди ценности, амбиции и преспективи?
Замислям се и един по един започват да се редят различни примери за хора, които са последвали мечтата си. Независимо докъде са стигнали, това, което изпъква най-ярко, е пламъчето в очите им, начинът, по който се усмихват.
- Дали са имали трудни моменти?
- Дали са падали?
- Дали са се питали това ли наистина е правилният избор?
Дали има и такива, които са се отказали и не са стигнали до края, а са поели по пътя, който ще им донесе най-малкото съпротивление и повече сигурност?
Има, разбира се! И се чудя, ако по-малко говорихме за перспективи, а повече за това, какво наистина искаш, ако по-малко значение отдавахме на това какво чуваме отвън, а повече на това отвътре, дали отново щеше да има толкова много отказали се или щяхме по-често да наблюдаваме ситуации подобни на детските площадки – падаш, ставаш, изтупваш се и без да се замислиш колко си изостанал, се хвърляш да догониш останалите и ето, че успяваш. Но действителността е такава, каквато е. Така че...
Тук имаме право на избор. Отново.
Дали да позволим течението да ни отнесе, да отнесе и мечтите ни далеч от нас, дали да позволим да облечем униформите и да изчезнем по каналния ред, дали да възпитаме това и в децата ни, защото каквото и да им говорим, те следват личния ни пример? Или да се изправим, да повярваме в себе си, да се поразровим в затъналите с прах сандъци с мечти, да изберем онази, може би, най-малката, най-отслабналата, но все още най-ярката, да я грабнем и да повярваме, че можем да полетим? Да дадем шанс тя да разгърне крилете си, да изпълни сърцата ни и да започнем отново да живеем живота си.
Не сивия, грозния, мръсния, вечно недоволния, а онзи другия – цветния, ароматния, сладкия, пълния. Пълния с всичко. Онзи, мечтания.
– Лельо-о-о! - в стаята нахлу племенничката ми, фурия от енергия и красота. С двете си опашки и с широката си лукава усмивка тя от малка ми приличаше на Пипи Дългото чорапче. Така и не се научи да прави пакости като героинята, на която обичах да я оприличавам. Но сърцето ѝ беше точно толкова голямо.
Направих крачка, а минах светлинни години разстояние. Погледнах към себе си, за да опозная вселената. Позволих си откровеност, за открия красотата в измамата или как всичко това е едно.
И въпреки всички предизвикателства, факт е, че се забавлявахме наистина много. А разширението и излизането от зоната на комфорт беше на много нива:
И ако при първото се сблъскваме с какви ли не вътрешни самосаботажи, които те предизвикват и стопират изобщо да не тръгваш по пътя на мечтата, то при второто често имаш сблъсък с други ситуации покрай самата реализация. В този случай при мен също не липсваха такива.
Оказа се, че голяма част от хората сякаш бягаха от нас. Толкова странно им звучеше, че просто подаряваме късмети. Гледаха ни с недоверие, дори подозрително, като вече толкова пъти лъгани, че не си позволяват