Всичко, което ме прави щастлива

Да, усещам и разговора на птичките, и танца на скакалеца, и този на вятъра в косите ми. Усещам и шума на двигателя, и този на тишината в нощта, на смеховете на приятелите около мен. Усещам и вкуса на салатата и цвета на зехтина, който се стича по пръстите ми.

Детето, което бяга от вълните на морето. Вятърът в ръката ми. Слънчевата горещина върху кожата ми и после рязката хладина от водата.

Къпането с дрехи. И без дрехи.

Пещери. Планини и скали. Каяци, лодки и колела. Асфалта по босите ми крака. И пясъка. И камъка. Нежността на водата. И сладката и солената.

Яркостта на звездите. И тази на луната.

Всичко това в един миг щастие.

Или в безкрайност от мигове.

И точно тогава това не е просто почивка от няколко дена, а момент от вечността, който носи в себе си всичко. Всичко онова, от което имам нужда, за да бъда щастлива, за да бъда себе си тук и сега. За да грабя всичко, което поискам от живота без срам, без вина, без угризения или ограничения.

За да живея, или по-скоро да изживея живота си, а не да проживея – от пропилявам.

Глътка въздух

Да усещаш различните настроения на морето и на времето, да се наслаждаваш и на тихата гладка като стъкло вода и на бурното клатещо лодката море.

Да се събуждаш в различно пристанище всяка сутрин, с различни гледки, с различни аромати и усещания. Да се потопиш едновременно в еднообразието и многобразието.

Това да те кара да загубиш представа за всичко останало. Няма по-странна, противоречива и запленяваща любов.

Знам защо това е любимият ми начин на пътуване.

Знам точно защо това преживяване ми дава толкова много. Защото това съм аз. Огромна палитра от цветове, които понякога си давам сметка дори сама още не познавам напълно.

И точно подобно пътуване ми предоставя възможност да бъда себе си във всеки миг. Без значение от рамките на деня и нощта, на хората и обществеността, на нормите, режимите и ценностите на когото и да било.

Правя каквото си искам, когато си искам. Смея се и плача, крещя и мълча, танцувам и пея. Пия вино в 10 сутринта, спя в два на обяд.

Свобода на духа и тялото.

И ето точно в такива моменти си давам сметка колко ограничени сме в ежедневието си. Толкова много рамки и норми разчупих последните години, толкова много се промених и си дадох пространство да раста и да правя каквото си пожелания.

И да, поглеждайки назад, осъзнавам колко много съм постигнала в това отношение, колко много свобода съм си подарила в поведението, в общуването, в изборите, които правя ежедневно.

И точно тогава осъзнавам колко ограничена съм все още.

Неведнъж съм казвала, че бягам от крайности вече.

Вярвам в средата, в баланса.

В равновесието. Не искам да залитам към освободеност, но свободата ми е толкова важна, толкова ценна, толкова моя.

И се чудя къде е онази златна среда, в която мога да чувствам цялата свобода в ежедневието, в ежечасието дори, във връзките си, в работата си, в изборите си. Чудя се и понякога ми е трудно да намеря отговора, имайки предвид, че с такава лекота се потапяме в рутината.

Която често се превръща в сива и нежелана, на фона на мисълта:

Кога ще дойде следващото бягство от реалността?

Следващият купон, следващото пътуване, следващото нещо, което ще ни даде глътка въздух.

Смело мога да кажа, че моят живот не е точно от тези, че намирам наслада ежедневно, че изпитвам удоволствие от нещата, с които започва и с които завършва денят ми.

Че хората, които са останали в живота ми и тези новите, които влизат сега, са осъзнато избрани, които харесвам, които обичам.

С които се чувствам добре.

Смело мога да кажа, че отдавна спрях да правя неща по задължение, защото така трябва. Че слушам много повече сърцето си, отколкото чуждото мнение.

И въпреки това след всяко пътуване като това, което изживях край бреговете на Хърватия, малко или много се чувствам вързана отново, защото някак си все още нямам силата или увереността или умението да си сипя чаша вино точно сега.

Островно безвремие

Затварям очи и мога с такава лекота да се потопя в онази атмосфера, толкова лежерна, толкова забавена, без напрежение, без бързане, без стрес. Без време...

Няма значение колко е часът.

Единствено важните ориентири са това, дали чакаме залез или изгрев. А в един момент вече и те се сляха в едно.

Затварям очи и виждам красотата на слънцето, на небето. Виждам усмивките на хората около мен, чувам смеха им.

А понякога нищо не чувам, защото просто така се потапям в мига, за да го съхраня дълбоко в сърцето си и да ме топли точно тогава, когато имам нужда от него. Обичам живота си!