Мечтите са интересно нещо. Онези невероятни малки неща, които се зараждат в теб и растат. Растат и имат възможността да достигнат огромни размери и да разцъфнат или да изгният, но след това винаги да носят неприятното усещане за нещо пропиляно. Неосъществено. Загубено. Умряло.
Гледам децата около мен с техните огромни замъци, славни професии, измислени приятели и се опитвам да си спомня кога беше последният път, когато наистина смело разгърнах въображението си, но свързано с мен и това, което ме вдъхновява, това, което ме оживява, това, което ме кара да мечтая.
Дори самата дума е прекрасна. Толкова е силна, звучна, в същото време мека и нежна.
Мечтите... Какво са те? Фарове в тъмнината, искрата в сърцето, двигателчето, което те кара да продължиш.
Да продължиш, но окрилен, силен, вярващ, уверен.
Помечтай още
И с какво ги заменяме? С огризките на комерсиалния, забързан, сив, мръсен, безвкусен, еднотипен свят, който обществото е изградило, за да функционира. Да съществува то, не индивида в него.
Дали вярвам в утопията, че можем да следваме мечтите си в това общество, в този свят? Естествено, че вярвам.
Проблемът е, че някъде по пътя от онези прекрасни замъци, вълшебни пръчици и наметала-невидимки до момента, в който трябва да започнеш да се изграждаш професионално, повлечен от проекциите на родителите и учителите, които естествено искат най-доброто за теб, започваш да бъркаш онова, което иска сърцето, с онова, което ти казват хората.
Да, ние всички знаем кои са нещата, които обществото приема за правилни - финансовата независимост, добрият социален живот, сигурност, обезпеченост. Да, знаем и кога един човек се смята за провален и бързаме да слагаме етикет, когато видим някой на улицата, който не отговаря на нашите критерии за облекло или държание. Но, дали това е начинът, по който трябва да възпитаваме децата, когато степента на депресивни състояния и самоубийства сред млади хора нараства застрашително?
Дали наистина знаем какво правим, пренебрегвайки мечтите си за сметка на чужди ценности, амбиции и преспективи?
Замислям се и един по един започват да се редят различни примери за хора, които са последвали мечтата си. Независимо докъде са стигнали, това, което изпъква най-ярко, е пламъчето в очите им, начинът, по който се усмихват.
Дали има и такива, които са се отказали и не са стигнали до края, а са поели по пътя, който ще им донесе най-малкото съпротивление и повече сигурност?
Има, разбира се! И се чудя, ако по-малко говорихме за перспективи, а повече за това, какво наистина искаш, ако по-малко значение отдавахме на това какво чуваме отвън, а повече на това отвътре, дали отново щеше да има толкова много отказали се или щяхме по-често да наблюдаваме ситуации подобни на детските площадки – падаш, ставаш, изтупваш се и без да се замислиш колко си изостанал, се хвърляш да догониш останалите и ето, че успяваш. Но действителността е такава, каквато е. Така че...
Дали да позволим течението да ни отнесе, да отнесе и мечтите ни далеч от нас, дали да позволим да облечем униформите и да изчезнем по каналния ред, дали да възпитаме това и в децата ни, защото каквото и да им говорим, те следват личния ни пример? Или да се изправим, да повярваме в себе си, да се поразровим в затъналите с прах сандъци с мечти, да изберем онази, може би, най-малката, най-отслабналата, но все още най-ярката, да я грабнем и да повярваме, че можем да полетим? Да дадем шанс тя да разгърне крилете си, да изпълни сърцата ни и да започнем отново да живеем живота си.
Не сивия, грозния, мръсния, вечно недоволния, а онзи другия – цветния, ароматния, сладкия, пълния. Пълния с всичко. Онзи, мечтания.
Тя не изисква от теб още и още усилия. Мечтата те разширява, а не те задушава. Мечтата те окрилява, дава ти сили и смелост, и вяра, развива те и те прави по-добър човек заради любовта, с която си изпълнен, заради радостта, която излъчваш, просто защото си жив и я преследваш. Така че да продадеш мечтите срещу амбиции, които дори не е сигурно дали са твои или нечии чужди, е избор. И то само твой.
из книгата "Страст за ЖИВОТ"
Две издания, хиляди читатели, много докоснати сърца. И една година пълна с много емоция, движение и промяна за мен, а вярвам и за всички хора.
Благодаря на всички, които се докоснахте до страниците на книгата. Благодаря за споделените мисли, емоции и изживявания, породени от историята за Живота и Любовта. Благодаря за подкрепата на българската литература. Благодаря ви за куража, който ми давате да продължа да пиша!
Какво са мечтите, ако не онези най-ценни съкровища, които ни дърпат напред, които ни изпълват с енергия, които ни подсказват накъде да продължим? Вярвам, че мечтите са пътните знаци и че именно по пътя към мечтите срещаме
Липсата на смелост всъщност е едно прекрасно оправдание за ума – да не си отговаряме в дълбочина на въпроса какво искаме в действителност самите ние.
За много неща. Той бие спирачки на професионалните ти проекти, на личните ти отношения. Но сърцето е това, което знае дали има какво да вземеш от този проект или от този човек насреща. Така че оставяй сърцето да те води и ако имаш трепетно вълнение към нещо, следвай го.
Още смелост
– Лельо-о-о! - в стаята нахлу племенничката ми, фурия от енергия и красота. С двете си опашки и с широката си лукава усмивка тя от малка ми приличаше на Пипи Дългото чорапче. Така и не се научи да прави пакости като героинята, на която обичах да я оприличавам. Но сърцето ѝ беше точно толкова голямо.
– Пипи-и-и, какво правиш тук?
Тя скочи върху леглото ми да ме прегърне и въпреки че очаквах след нея да влезе сестра ми или поне майка ми, вратата се затвори безшумно.
– Сама ли дойде? Ти ли караше колата?
– Хи-хи-хи, разбира се, че не, лельо-о-о. Глупаче!
Прегърнах я силно и очите ми се насълзиха. След бурната среща с лекаря, тя ми подейства като антидот на силните токсини, които в спора ми с него бях допуснала да се влеят във вените ми.
– И не ми викай Пипи, не обичам.
– Не обичаш ли, Лулу? Защо? Това беше любимата ти приказка!
– Да, но сега вече не е!
Вече съм голяма!
Това изречение ме прониза като копие в сърцето. Защо толкова бързаме да пораснем, защо толкова бързо се отказваме от онези неща, които ни правят щастливи?
– Лили, зайче, аз също съм голяма, но си имам моите любими приказки и никога няма да се откажа от тях.
– Така ли? Коя е най-любимата ти приказка, лельо?
– Малката русалката Ариел!
– Тя накрая става на пяна.
– В моята версия – не. А дори и така да е, морската пяна също е красива. И мекичка. А защо ти се отказа от Пипи? Какво стана?
– Ами разбрах, че няма как да съм Пипи, ако нямам истински кон. А колкото и да обяснявах на мама и тати, че имам нужда от кон, те така и не ме разбраха и ми казаха, че приказките са си приказки и си остават в книжките. Понякога толкова ми се иска да им покажа, че не са просто приказки. А че са истински. Но никой не ми вярва. Понеже съм малка.
И така реших, че вече искам да стана голяма. Тогава може би ще започнат да ми вярват повече.
– Лулу, зайче, когато порастваш, наистина повече хора ще започнат да ти вярват. Но ако се отказваш от приказките си и от приказните герои, с времето ще започнеш да ги забравяш и тогава няма да си спомняш какво точно си искала да кажеш на големите, когато си била малка.
Така че, Пипи, щом мама и тати не искат да ти купят кон, си нарисувай един и си го сложи в стаята. И тогава никога няма да забравиш за онези неща, които искаш да разкажеш на големите. И по-важното: ти ще си знаеш, че си имаш кон, дори и мама и тати да не ти вярват.
Поглеждам назад и виждам толкова много. Научих. Видях. Отричах. Спорих. Оценявах. Остойностявах. У себе си и у другите. За да застана на ръба между старата и новата година, готова за новите обещания и за новите цели, мечти и надежди, готова отново да оценя по-надолу ли съм или по-нагоре, по-напред или по-назад.
И си давам сметка, че всичко онова, което ми се случва всъщност няма форма.
Tолкова силно искат да вкарат всичко в познатата рамка, за да го разберат, за да го оценят полезно или вредно, опасно или интересно.
Седя така достатъчно дълго, за да си дам сметка, че излизам от триизмерното и се гмурвам в многоизмерното.
И ето ме, застанала на ръбa, гледаща надолу към пропастта, достатъчно дълго, за да си дам сметка, че..
Пропастта е илюзия, която всъщност ме обгръща.
Харесва ми идеята, че мога да летя и да плувам едновременно.
Към новите приключения
Направих крачка, а минах светлинни години разстояние. Погледнах към себе си, за да опозная вселената. Позволих си откровеност, за открия красотата в измамата или как всичко това е едно.
Оплитам се в думи, за да открехна още едно кътче от необятността, която съм аз. Обърках се, погълната от дълбината на неспиращите ми въпроси, за да открия, че отговорите са накъдето погледна. Не с очи! Готова ли съм до повярвам в тази нова реалност, която е всъщност малка частица от мен самата. А дали твоята е също такава? И какво ли се случва, когато ги доближим?
Харесвам лудостта си. Провокира ме.
Харесвам лудостта си, защото тя ме прави свободна.
Вярваща. И търсеща. Постоянно. И след всяко следващо събуждане, маската, която очакват да си сложа, ми стои все по-грозно. Тежи и ми пречи. Пречи? Да живея. Да виждам. Да дишам дори.
Така че махам и тази маска и съм готова за нови приключения с новата сетивност. Готова съм за нови провокации, нови любови, нови страхове и борби и за нови победи. Готова съм за нов живот в нова реалност. За избори от друга вселена.
Когато той се прояви в теб, опитай да бъдеш иновативен. Когато искаме РАЗЛИЧЕН резултат, правим различни действия. Опитай тези стъпки. ПРОБВАЙ! Ще се радвам да споделиш дали е имало ефект и при теб.
Бъди осъзнат за случващото се с теб - не забравяй, ти си избрал да участваш в тази ситуация.
Дишай! Дълбоко. Издишай. Бавно. Повтори.
Наблюдавай какво предизвиква в теб - емоция, мисли, думи.
Просто остани в това състояние със спокойствие.
Потърси мечтата в края на тунела.
Задръж мислите си върху това, което те усмихва.
Избери положителна мисъл, която да те води.
Винаги преди се бях чудила как се създава един литературен образ. Чета много и онези най-провокативни или най-любими герои от любимите ми книга са будили вечния въпрос - дали са истински личности.
Сега от гледна точка на писател не мога да повярвам, че не са. Дори и да не са напълно истински. Въображението на писателя винаги е магично оплетено с...
Особено емоциите. Те са нещото, за което не можеш да пишеш, ако не познаваш от личен опит.
Всичко губи цвета си, ако не му влея именно от тези три магии – творчество, мечти и ЛЮБОВ
Историята на един мъж и една жена, които, вървят по пътя на любовта, въпреки своите страхове и ограничения.
История за любовта и отношенията. За доверието и контрола. За страстта, болката, прошката.
Емоциите от страниците ще те накарат да се замислиш за смелостта, за грешките и за новото начало.
Пътувай в страната на емоциите с героите от моите книги. Да получиш знание през историите им е, може би, "най-безопасният" начин за израстване. От тях се учидм да преодоляваме страховете си. Днес всички се питаме, възможно ли е състоянието на спокойствие. Ето го и отговорът от моите редове:
"Чувствам се прекрасно, защото се чувствам обичана и обичаща.
В един момент направих избор да оставя всички страхове зад себе си и да прегърна страстта, която изпълваше сърцето ми. Страст за Живот. Страст за Любов. Страст за свързване с един човек и с всички останали."
Едно от нещата, които ме правят жива, е постоянно да разширявам зоната си на комфорт. Постоянно. Правя го супер целенасочено, защото светът, в който живеем, е създаден да те поставя в още по-голям и още по-голям комфорт.
Комфортът обаче е онова усещане, което те омързелява, онова, усещане, което не те конфронтира, не предизвиква нищо ново в теб. А за да дойде новото, винаги трябва да си отиде нещо старо.
И колкото повече се разширявам, толкова повече енергия има за мечтите ми, толкова по-големи стават те. Така че да, обичам да излизам от зоната си на комфорт. Този блог и личните неща, които разкривам в него, са такова разширение.
Подобни разширения за мен и за екипа, с който работя, са и предизвикателствата, които сами си поставяме извън собствената зона на комфорт.
На 14 Февруари решихме да провокираме мъжете и обявихме събитие "На лов за чужди мъже"
И истината е, че точно на 14 февруари вечерта аз, Боби и Дени излязохме на лов за чужди мъже. И това не е някаква шега. Застанахме пред един цветарски магазин в центъра на София и чакахме мъже, които да влязат и да закупят букет, т.е. мъже, които искат да направят подарък на празника на влюбените.
А ние дообогатявахме подаръците им с книгата ми “Избирам теб, ЛЮБОВ” и лично послание към половинките им. Честно да ви кажа голям зор беше.
Беше толкова студено, че ръката ми накрая замръзна и едва подписвах книгите-подарък. Но хъсът и желанието бяха по-големи.
По-голямото затруднение обаче бяха мъжете, които се плашеха от нас, да не би да им поискаме нещо. Също и тези, които всеки път, в който се приближавахме към тях, забързваха и дори не ни изслушваха. Е, оказа се, че да раздадеш 10 книги подарък не е толкова лесно.
Но целта беше постигната!
Прочети докрай
И въпреки всички предизвикателства, факт е, че се забавлявахме наистина много. А разширението и излизането от зоната на комфорт беше на много нива:
Да устоиш на обещанието, което си дал най-вече пред себе си, въпреки студа.
А също така и да преодолееш отхвърлянето от човека отсреща, въпреки че ти искаш да направиш дори подарък.
Изобщо голям ден беше, ще го помня със сигурност. А следващия път, когато реша да се предизвиквам за подобни неща, ще гледам да е по-лятно времето.
Как два таланта се срещат случайно, за да допълнят и надградят потенциала на творчеството си...
Още с първата книга много исках да обединя няколко изкуства в едно. Аз съм от онези хора, които не просто сбъдват мечтите си. Винаги искам да ги сбъдна в най-големия мащаб. И всеки път вдигам летвата все по-нависоко и все по-нависоко.
И да, още тогава исках, а сега и още повече, да правя интерактивна литература.
Исках да пусна първия си роман, но на самото представяне да направим ревю или фотоизложба на темата на любовта, също така да направим с някой музикален изпълнител общ клип отново обединени с една тема. А каква по-удачна тема от темата за любовта.
Но на втората книга го исках още по-силно. И на втората вече се случи. Да мечтаеш за нещо обаче и да го реализираш са две различни неща.
Прочети докрай
И ако при първото се сблъскваме с какви ли не вътрешни самосаботажи, които те предизвикват и стопират изобщо да не тръгваш по пътя на мечтата, то при второто често имаш сблъсък с други ситуации покрай самата реализация. В този случай при мен също не липсваха такива.
Да създадеш обединение на две изкуства и то - с двама различни творци, си е сериозна провокация.
Но аз изглежда обичам подобни ситуации и постоянно се поставям сама в такива. Със сигурност в това влязох много неподготвена, устремена, че ми се отдава възможност да сбъдна една моя отдавнашна мечта и останах шокиращо изненадана от...
Не ме разбирайте погрешно, Стрела е много силен човек, прави прекрасни неща, песента й е много въздействаща и срещата ми с нея не беше случайна. Но именно защото също като мен обичаше безкрайно много творчеството си, беше точно толкова устойчива в начина, по който си представя реализацията му.
Разбира се, това е най-нормалното нещо. Моят пропуск в тази ситуация беше, че толкова силно вярвах в тази почти кауза за мен, да правя по-съвременно изкуство, че бях убедена, че другия човек ще има моето виждане и концептуално разбиране за начина, по който да случим нещата.
Почти бяхме на косъм да не реализираме проекта и то в самия му край и няколко дена преди официалното представяне на книгата, на което бяхме обявили, че ще представим и клипа.
Стрела ме научи да съм много по-отворена да чувам, да питам дори и когато уж няма какво, но най-вече ме научи на смирение, на приемане на нещата, които не зависят от теб и на отстояване на позицията си, а не на примирение.
Което е прекрасна тема за друга статия, но те нямат нищо общо, дори напротив, са в двата противоположни спектъра на реактивност на човека.
В крайна сметка тази история, която ви разказвам, има щастлив край, защото съумяхме да намерим златната среда за двете ни като творци. Успяхме всяка да чуе другата и да не реагираме през егото, а през разбирането и целта на запознанството ни. В крайна сметка си стиснахме ръцете и на самото представяне освен че пуснахме клипа, Стрела се представи невероятно на живо като изпълнител и вярвам, че спря дъха на всички в заведението.
А защо ви разказвам всичко това? Защото да, има моменти като тази с книгите подаръци, в които аз сама се поставям, които са уж забавни, но все пак ме предизвикват. Но когато живееш по-този начин и си готов да поемаш предизвикателства, има и едни други моменти, които много хора наричат проблеми, трудности или как ли не, а аз наричам възможности за развитие, възможности за надскачане на старото ми аз...
Тази случка, в която за малко щяхме да затворим проект, по който бяхме работили 2-3 месеца и бяха направени немалко инвестиции, беше за мен такава. И излязох от нея една идея по-осъзната:
Но никога на всяка цена.
Зимен ден, повечето хора се "разхождат" в големите магазини, а ние от екипа на Алеона решихме да доставим радост под формата на изненада за хората, които срещаме по коридорите на един от софийските молове.
Имахме донякъде опит в инициативи като днешната, в която имахме желание да раздадем късметчета с послания от книгата "Страст за ЖИВОТ" на тези от хората, които се осмелят да си вземат.
Да, да се ОСМЕЛЯТ, защото ние канехме хората сами да си вземат от купата с късмети, този който им се падне. За нас тези няколко часа бяха момент да станем видими, да разкажем кои сме на съвсем непознати хора.
Да направим нещо, от което няма да получим нищо конкретно в момента, освен усмивките на хората.
Прочети докрай
Оказа се, че голяма част от хората сякаш бягаха от нас. Толкова странно им звучеше, че просто подаряваме късмети. Гледаха ни с недоверие, дори подозрително, като вече толкова пъти лъгани, че не си позволяват
Защото наистина светът, в който живеем, ни поднася много лъжа, фалш и лицемерие, но и ИСТИНА и ДОБРОТА.
Е, успяхме да намерим и няколко СМЕЛИ хора, в които предизвикахме усмивки, в които видяхме как недоверието се смени с лекота и забавление. Ценен момент да изследваме нас, хората, колко “стегнато” живеем живота.
А ние ще продължаваме да търсим начин да разчупваме ледовете на страха, за да покажем колко светъл, чудат и цветен е живота, когато се осмелим да бъдем себе си.
Позволяваш ли си да мечтаеш без страх, че мечтите ти може и да не се сбъднат, но и без страх, че може да стане точно онова, което искаш? Въведи имейл адреса си, за да получаваш редовно от вълнуващите прозрения на Алеона де Кама, от нейния порив да лети в облаците... и да се изправя, след като е паднала от тях.
Ще се свъжем с теб скоро.
Възникна грешка при изпращането на твоята заявка
Този уеб сайт използва бисквитки. Ако сте съгласни с това, моля продължете разглеждането.
Прочети повече