Как изпускаме мига...

с поглед, устремен напред

Погледът ни е устремен към далечното, към следващото, към завоеванието. Към онова, което не притежаваме, каквото и да е то.

Това не е лошо, приветствам постоянният стремеж на човека към следващото стъпало. Това ни води към развитие, към усъвършенстване. Благодарение на това ни качество сме постигнали толкова много и още ни предстои.

Но защо притежанието на това качество ни замъглява преценката за всичко, което имаме? Толкова ли сме неосъзнати и ни е трудно да следваме следващата крачка без да изоставим ценността от настоящата? Така сме и с успехите, така сме и с любовта. Неведнъж съм разсъждавала върху този казус за успеха, за крайностите, за настървението от поредната победа.

С любовта е до голяма степен същото.

Свикваме с присъствието на човека до нас, на човека, който преди време е бил целият ни свят. Свикваме, приемаме го за даденост и все по-редки са моментите, в които сме готови да го оценим, да оценим приноса му към живота ни, да му благодарим, да признаем любовта ни към него искрено, не по задължение.

Парадоксът е, че най-искрено се радваме на слънчевите лъчи през зимата. Тогава, когато е често мрачно, студено, и дори за кратко появили се, ни карат да се усмихнем, да благодарим.

Дали ги забелязваме? О, тогава няма човек, който да не признае колко красив е днес деня.

Лятото е друг момент.

Тогава те стават просто ежедневие. Трудно забелязваме красотата им, топлината им, игривостта им. Стигаме даже до момента, в който ни пречат – твърде силно блестят, твърде топло стана, твърде много ще изгоря.

Да, така е и с любовта. Така е и с всяко нещо в живота ни. Искаме го, борим се за него, дерзаем. И когато стигнем до етапа на пълното му получаване и то - в онези големи количества, за които сме мечтали при липсата му, вече започваме да свикваме. Да не забелязваме стойността му. Да мрънкаме дори.